Власт без суверен: България и онтологичният разлом
Нашите майки все в черно ходят. Иван Милев, 1926 г. Нека да изясним нещата, без сантимент и без историческа утеха. Макар че България не е „държава без история на зависимости“, България е режим на повтарящо се външно именуване на центъра – политическа чувствителност, която винаги предполага, че властта идва отнякъде другаде и че субектът ѝ е винаги вече закъснял спрямо нея. Византия, Османската империя, Третият райх, Съветският съюз, Европейският съюз – това не е хронология. Това е серия от смени на имената на метрополията, които не прикриват различни центрове, а една и съща структура на въобразяване: че политическото има „откъде“. Но политическото няма откъде. То няма първоначален суверен, няма чисто начало, нито онтологичен център, който да го гарантира. В този смисъл всяка „метрополия“ е вторична фикция, ретроактивно произведена не като факт, а като необходимост на мисленето, което не понася липсата на начало. Самосбъдващо се пророчество?! И точно тук започва тропологията като полити...
