Власт без суверен: България и онтологичният разлом

Нашите майки все в черно ходят. Иван Милев, 1926 г.

Нека да изясним нещата, без сантимент и без историческа утеха. Макар че България не е „държава без история на зависимости“, България е режим на повтарящо се външно именуване на центъра – политическа чувствителност, която винаги предполага, че властта идва отнякъде другаде и че субектът ѝ е винаги вече закъснял спрямо нея.

Византия, Османската империя, Третият райх, Съветският съюз, Европейският съюз – това не е хронология. Това е серия от смени на имената на метрополията, които не прикриват различни центрове, а една и съща структура на въобразяване: че политическото има „откъде“.

Но политическото няма откъде. То няма първоначален суверен, няма чисто начало, нито онтологичен център, който да го гарантира. В този смисъл всяка „метрополия“ е вторична фикция, ретроактивно произведена не като факт, а като необходимост на мисленето, което не понася липсата на начало. Самосбъдващо се пророчество?!

И точно тук започва тропологията като политическа съдба. „Робството“ не е исторически остатък, а езиково устройство на вина и разпознаване. То се пренася като готови фигури: „еничари“, „пета колона“, „жълтопаветници“. Това не са описания от извора на грознохубавите или книгата на (не)българския народ, а вътрешни сигнали за разпознаване на врагове в структура, която вече е загубила стабилен център. 

Политическият конфликт тук не е за власт, а за това кой има право да назовава властта.

Съществува обаче една по-дълбока асиметрия, която всички тези разкази прикриват. Онтологично погледнато, няма метрополия, която да предшества напълно зависимия. Няма суверен, който да стои извън отношенията, които го произвеждат като суверен. Това е ан-архия в строг смисъл: не хаос, а отсъствие на първи принцип, който да гарантира реда на властта.

Затова България не е периферия на някакъв стабилен център. Няма специфично българска меланхолия или тъга. Тя е място, в което самото различаване между център и периферия не описва реалността, а я произвежда като политическа принуда. ЕС, „Западът“, „Брюксел“, „либералната демокрация“, „държавата на благоденствието“ – това не са господари. Това са регулативни фикции, които функционират само доколкото биват интерпретирани като външна необходимост.

И точно тук политическата чувствителност става решаваща. Не защото определя кой е прав, а защото произвежда самата сцена на конфликта. В България политиката рядко е сблъсък на политики – тя е сблъсък на онтологични интуиции: дали властта има център или е без-начална; дали има „отвън“ или само непрекъснато преразпределяне на вътрешното.

Един пример: Европейската комисия и парламент – тези институционални машини на „господарското означаващо“ на метрополията – не са център в обичайния смисъл, а производство на център като ефект на институционална де-стабилизация. Центърът не ги предхожда, той се случва чрез тях.

И същият този Брюксел, който ги „износва“, не е хомогенна територия на властта, а напречен разлом, в който самата метрополия се разпада в собствената си вътрешност: скуотинг квартали, миграционни зони и изместени територии като Molenbeek-Saint-Jean, където различието между център и периферия вече не описва пространството, а се случва вътре-в-него.