Не пей ми се. И защо ли

Онова, което е твърде глупаво, за да бъде казано, може да бъде изпято. Тази крилата фраза някога се отнасяла до светската религия на 18. век – оперното изкуство, но днес приляга не по-малко на популярната музика, ако и на родния попфолк. На мнозина това сравнение би се видяло неуместно и направо кощунствено, но не и на един извратен пуритан като мен. Признавам все пак, че никога не съм обичал операта. А последната Кенет Кларк сравнява с футболния мач, тъй като и двете са демонстрация на особени умения. Не може да се отрече, че изпълнителите на т.нар. чалга също притежават някаква вокална сръчност – онези типични трели, които могат да накъдрят всяка прозодия (пренасяне на срички). И които са нещо като монограм за жанрова принадлежност, или скрижали, изписани на небцето на Алена и Галена, а може би също вълнички от брега на Босфора, и т.н. Разбира се тази кратка бележка не бива да пропусне и сценичния инвентар, който понякога не е по силите дори на цяла община. Надали ще е пресилено да сравним бюджета на едно 5-минутно видео на “Планета Пайнер” например с този на постановка на който и да е провинциален театър. Планетарното турне вероятно не пада по-долу, нищо, че тази година се отлагало. Иначе попфолкът отдавна се е вписал успешно в масовката и казаното може да се приеме като реторична фигура, която би била не по-малко политически коректна по отношение и на други жанрове. Както се казва, разни хора, разни меломани. Ето три примера за музикални предпочитания на потребители във Фейсбук: “поп-фолк, руска и всякаква хубава музика без опера”, “хаус и всичко друго без опера и поп фолк”, “всякаква – от опера, през хард рок, та до поп-фолк”. Фигаро! Фигаро! ет цетера...