Има ли свещени крави или за някои съответствия у двама изгнаници

Възможно ли е Далчев да е познавал Чоран? -- да е бил повлиян от творчеството му? -- да е влизал в задочен диалог с него?... Въпроси, които съвсем естествено започнах да си задавам като читател, след като се натъкнах на аналогията в мисленето и писането на двамата изгнаници; с цялата условност на изгнаничеството във и чрез литературата или изгнаничеството като екзистенциален избор и биография. „Разбира се, думата „аналогия” посочва за нас по-скоро мястото на въпрос, отколкото на отговор – казва Жак Дерида в един от последните си семинари – както и да бъде разбирана думата, аналогия винаги означава разум, logos, доводи, дори калкулация, /…/ или подобие, или сравнимост, в която идентичност и разлика съществуват заедно.” И така, без претенцията да стигам до задоволителни отговори, ще се опитам поне да повдигна разумните въпроси, които ги предшестват.

      Каква е ролята на случайността в литературата? Възможно ли е по краищата на един и същи континент двама независими един от друг писатели приблизително по едно и също време да бъдат спохождани от едни и същи мисли относно едни и същи проблеми, засягащи смисъла на битието, творчеството, човешкото достойнство и пр., при това изразени почти по един и същи начин на съответните им езици? Ами ако единият е и преводач от езика на другия, и ако този друг е невъзвращенец, или за когото съществуващата цензура от тази страна на завесата не би допуснала дори да се споменава името му? Подобни съмнения съвсем естествено започнаха да разяждат любопитството ми, когато сред фрагментите попаднах и на този: „Самозараждането е също тъй невъзможно в литературата, както и в живота. Необходим е винаги един външен агент, който да оплоди и приведе в движение съществуващите сили, като ги извади от тяхното първично равновесие. В началото на всяка литература стои един превод. Така поне е в нашата”.

      С други думи, всичко започва от гънката на превода. Разбира се, подобно схващане не е напълно лишено от смисъл, нито от теологична, нито от литературна гледна точка. Още повече, ако имаме предвид „превода” вътре в една и съща литературна традиция на един и същи език: Ботев–Яворов–Милев–Вапцаров например. По-нататък в същия текст обаче цитираният автор и преводач отбелязва, че именно „чрез превода езикът и литературата разширяват своите възможности, без да изменят на природата си”. Той говори за превод в тесния смисъл на думата – в исторически план от гръцки на старобългарски език. Защо обаче подхваща това нефелно клише за „природата на езика и литературата”? Защо преди да съществува литературата/езикът, да съществува някаква нейна/негова природа? И ако преводът тъкмо опложда тази изначална гостоприемност на домакина, защо тя, природата, да остава неизменна? Не се ли натъкваме на онова прословуто „естествено състояние” на нещата, преди самите неща и дори независимо от тях; якоже оправдание за съществуването им такива, каквито ги познаваме и каквито всъщност са… Или в началото е било словото и то е било у Господа, а сега разполагаме само с Неговия превод.

      Първоначалното ми намерение бе само да съпоставя някои фрагменти на двамата автори, като се опитам да намеря техния общ архетип в сюблимната фигура на някакъв въображаем херменевтичен субект, като за тази цел исках да припозная профила на Пирон, или по-скоро някакъв черен лебед на непредвидимата случайност. Първото ми затруднение обаче се оказа необходимостта да погледна на нещата от долу нагоре, тоест без въоръжението и посредничеството на теорията и произтичащото от това предразположение за целостта на (квази)трансцеденталното. Но тъй като в случая си имам работа само с текстове, или в най-добрия случай с един архитекст, чиято Библия се измерва с домашната ми библиотека, ще трябва да се задоволя с евристиката на достатъчното основание, за да приведа своите аргументи. Така например „тъй като пристигащите въпроси са едновременно и изпратени, то във всяка идентичност винаги е налице промяната между изпращане и пристигане. Промяната се изразява в това, че собствените въпроси се представят като въпроси на друг”. Въпросът за идентичността изглежда незаменим постулат за мястото, от което се говори, респективно пише или чете. Това от своя страна ме кара да се върна към приобщаването на Другия, или Същия в плана на анонимността.

     И по-конкретно по темата – вътрешно или външно, избрано или наложено, изгнаничеството винаги като че ли се съпътства от известна морална оценка. Независимо дали по отношение на изгнаника, или по отношение на обществото, от което той е изгнан. Това до известна степен е неизбежно и дори необходимо, за да съдим за историческия контекст, да тълкуваме и да осмисляме артефактите. Може би дори да се позиционираме като съвременници, разбирано в един по-широк исторически смисъл, например на „постисторията”. А че в този литературен контекст се опитвам да прикрия повече или по-малко политическия въпрос с жестовете на един по-скоро наивистичен и повърхностен прочит, съвсем не означава, разбира се, че мога да избягам от него напълно. Така например отсъствието на Атанас Далчев от литературоведческите хепънинги в средата на миналия век не е непременно индулгенция за дисидентската му  съпричастност. Нито пък „унизителният успех” на Емил Чоран с единадесетата му книга на френски език ще оправдае посмъртните издания след продължителните съдебни разправии за неговите тетрадки. Историята, както казва последният, е низ от недоразумения, но да не се задълбочаваме.

   Нека нахвърлим само няколко външни прилики: и двамата за известно време са били гимназиални учители, философи по образование и поети по призвание, автори с афинитет към фрагментарното писане. „Който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти”, пише Далчев (лявата колона по-долу). Разбира се, българинът остава при своята „катедра” на литератор и преводач, удостоен със звание и орден, поезията му е част от канона; докато Чоран е прокълнат от католическата цензура, отказва да приеме наградата „Роже Нимие”, по собственото му признание той е „извън живота”… И докато Далчев остава на страната на поезията, при фигурите и нещата, отсам, самотният румънец отива отвъд онази „централна точка”: връх на двусмислеността, в светлините на угасващото; „тайното пространство, в което не се създава творба и в което битието няма никаква роля”. „Истинската поезия започва отвъд поезията; така е и с философията, и с всичко”, казва Чоран (дясната колона). Разлика има и когато се проявява, тя изглежда чудовищна, но изгнанието може да бъде и метафора за обсценното, известна мизантропия може би… Все пак и двамата намират опора в съзерцанието, в скептицизма и в отказа от прекалено вербализиране и стилизация: 

(Далчев)
Винаги съм страдал от липса на думи. У мене мисълта се ражда гола. Както някои сиромаси родители, аз нямам дори с какво да повия рожбата си.

(Чоран)
С поредната идея, на която даваме живот, нещо в нас загнива.

(Далчев)
Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливост.

(Чоран)
Бъди циничен към всичко освен към идеалния образ на дълга ти към духа.

(Далчев)
Мисълта и изкуството подяждат волята. Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите.

(Чоран)
Изтънчеността издава недостиг на жизненост – в изкуството, в любовта, във всичко.

(Далчев)
Талантливият човек е неприятен.

(Чоран)
Всяка форма на талант върви за ръка с известно безочие.


(Далчев)
За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.

(Чоран)
Каква полза да се превърнеш в чудовище, ако нямаш в себе си един теоретик на „чудовищното”.


(Далчев)
В живота на един свободен творец най-мъчителният и опасен момент е признаването му.

(Чоран)
Писателят, който се уважава, повече се бои от успеха, отколкото го желае.


(Далчев)
Не се мъчи да измисляш: казвай без страх истината! Хората така са свикнали да лъжат, че никой няма да ти повярва.

(Чоран)
С времето все повече забелязвам, че хората лъжат сами себе си, самозаблуждават се поради страх от истината. Това изцяло важи за „литераторите и творците”.

(Далчев)
И спрямо плодовете на духа аз съм също чужд на всяка експлоатация. Никога не бързам да ги откъсна, оставям ги търпеливо да узреят на дървото и ги бера чак когато почнат да падат сами.

(Чоран)
Какво сладострастие е, когато на Дървото на познанието някоя идея узрее достатъчно, да се напъхаш в нея, да я загризеш като червей и да ускориш падането й.

(Далчев)
Аз не пиша, аз само записвам.

(Чоран)
Вредно е за една идея задълбочаването й: то е отнемане на чара, ако не и на живота…

(Далчев)
Семинарията е, изглежда, място, дето човек най-лесно може да изгуби вярата си.

(Чоран)
Катедрата е гробница за философа, смърт за всяка жива мисъл.

(Далчев)
Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.

(Чоран)
Един осъществен живот, това в най-добрия случай означава уравновесеност на несгодите.

(Далчев)
Оптимизмът е понятие от областта на пропагандата.

(Чоран)
Да се надяваш, това е да опровергаваш бъдещето.

(Далчев)
Погледнато от страна на действителността, модерното изкуство изглежда клеветничество.

(Чоран)
Да си модерен, това е да дялкаш любителски в Непоправимото.


(Далчев)
Мъдростта е по-скоро безсилие, отколкото опит, или и едното, и другото – констатирано безсилие.

(Чоран)
Мъдростта се състои в умението да губиш.

(Далчев)
Тълпа от поети. Най-нелепата от всички тълпи. Стадо лебеди.

(Чоран)
След вечер, прекарана с писатели, ти трябва поне седмица, за да дойдеш на себе си.

Използвана литература:
Морис Бланшо. Литературното пространство
Около Жак Дерида. Чудовищният дискурс
Чоран. Тетрадки. 1957–1972
Е. М. Чоран. Шемет на скептицизма
Атанас Далчев. Стихотворения. Фрагменти