СЛАБАТА СИЛА НА КАНОНА ИЛИ ЗАЩО ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

Димитър Димов между Сартр и Уди Алън

„Вкараха Бойко Борисов…”, „Изхвърлиха Ботев…” и т. н., и т. н. Вестникарските заглавия крещят от сергиите и търсят купувачи. Шумът от улицата и без друго е твърде силен. Сега никой не четял обаче (дори вестници); имат се предвид младите, децата… Когато все пак го правели, това нямало много общо с учебната програма. Сякаш аз не предпочитах Стивън Кинг и Емилио Салгари пред Павел Вежинов и Виктор Юго например. Но времената били други…

„Не пръчката трябва да бъде премахната, а учителят, който я използва зле”, заявява Карл Краус по повод на друга една дискусия преди 100-ина години. При все че входът е бил платен, пълнил е най-големите салони във Виена по време на сказките си. Но аз не пледирам за връщане на телесните наказания, те така или иначе се упражняват и без санкцията на учителското тяло – между самите ученици. Влезте за няколко дни в кое да било българско училище и ще научите много за държавата, казват социолозите.

Децентрализираната демокрация, ако това въобще има някакъв смисъл, като форма на биовласт, чиято материя е функция на силата да бъдеш афектиран най-вече визуално, чрез движещите се или застинали образи на рекламата. Насим Талеб казва, че книгата си остава единствената неопорочена медия. Което, макар и малко спорно, но по друг начин отбелязва и Морис Бланшо: Книгата ограничава властта от безвластието.

Литературата е преди всичко въпрос на вкус, на чувствителност, на потребности, на култура и пр. Не можем всички да обичаме Георги Господинов, но не можем и да го заобиколим, ако търсим „физиологическата” близост на съвременната българска проза. Когато една книга се превърне в бестселър и сложени една върху друга рецензиите надхвърлят обема й, тя се превръща в пропаганден резервоар и инструмент за влияние. Неизбежно е, общността има нужда от митове, които говорят един език: „Аз сме.”

Учебната програма по литература трябва да се осъвременява постоянно така, както и винаги да остава една и съща. Парадокс? Езикът, на който е писал Христо Ботев, е майчин, но не този, който разбираме и използваме днес; какво остава за Паисий или един Константин Преславски. Нейсе, след толкова Холивуд политическата коректност се пренесе и в Бояна. „Православните скотове” вече искат да кадят и в класните стаи, тъй като (по Конституция) били носители на традиционното вероизповедание, не онова „в сърцето и в душата” на поета Ботьова.

След като романът „Тютюн” се превръща в хит за четящата публика още с излизането си, новата, отечественофронтовската власт решава да се възползува (роду). Димитър Димов го преработва два пъти по заръка на Партията и успява да се издигне до ранга на председател на Съюза на българските списуватели. Не че не е имал качества за този пост, но римейкът за дълго време остава „оригиналът”. Днес изглежда дублажът все още тлее/ разпалва страстите, раздвоява идентичността на литературния канон и дори опасно политизира образователния дискурс, за да бъде сменен с „безобидния” си предшественик „Осъдени души”, разказващ за гражданската война в Испания.

Друго едно раздвоение преследва Хамлет в едноименната пиеса на Уилям Шекспир, но олекотяването на летния списък с книги за прочитане през ваканцията е и количествено, твърдят от Министерството на образованието, науката и младежта. А това е аргумент, който съвсем не е за пренебрегване впрочем. „Сън в лятна нощ” и „Ромео и Жулиета” също удвояват некакво наше насъщно, мирно и тихо, без двусмислици и позорни кланета за финал…