ОБАЩИНЯВАНЕ НА СМИСЛАТА

Опит за антитетична критика

I.

В своя манифест на антитетичната критика известният американски критик Харолд Блум постулира, че такава може да се упражнява, само ако разглежданият поет има последователи. И не случайно авторът на „Страх от влияние” се занимава предимно с фигурата на т.нар. от него силен поет, който пък, според широката интерпретация на понятието от Ричард Рорти, създава нов речник за описание на света.

И понеже тук иде реч за Георги Господинов, по необходимост възниква въпросът „силен поет” ли е той, създава ли някакво новоописание и има ли ученици? Вместо да се ориентирам към аргументите „За” и „Против” относно влиянието му върху подрастващите (и в края на краищата да отговоря, с всичките уговорки и пояснения), ще започна с два цитата от самия него в средствата за масова информация.

Големият проблем в България е дефицитът на смисъл, казва в редица свои интервюта и текстове Георги Господинов. А това според писателя се компенсира от писането и четенето. „Но то не е само четене на книги, то те учи да си четеш живота, да четеш другия – това е голямото четене и истинската грамотност” (в. „24 часа”, курсивът мой). По-долу ще обърна повече внимание на този difference, но без дисеминацията на „Голямо четене” по БНТ или вечно оплакваната липса на културна индустрия, която да измести Вазов и Дюма от главите на българите.

В глави 7 и 8 на „Постмодерната ситуация”, в частта за прагматиките на легитимността на научното и повествователното знание, (близко до номадската наука на Жил Дельоз и Феликс Гатари), под името на знаменития им френски колега Жан-Франсоа Лиотар четем, че „да се оплакваме от „загубата на смисъла” в постмодерността би означавало да съжаляваме, че по принцип знанието вече не е само повествователно”. Връщането на повествователното към научното знание пък философът оприличава на „едно непрестанно мъчение”.

Изглежда носталгията по изгубения разказ не е съвсем изчезнала, дори сред т.нар. постмодернисти, („ако оставим настрана нашенския „простмодернизъм”, И. Райнова – Ст. Десподов). Тук дори бих си послужил с думата „антимодернизъм”, която критикът на модерността Юрген Хабермас сам използва при изясняване делиберативната критика на политическото поле:

„Младите консерватори си присвоиха основния опит от естетическата модерност, разкриването на нецентрираната, освободена от всякакви ограничения на когнитивността и целевата дейност, от всички императиви на труда и ползата субективност – и с нея излязоха вън от модерния свят. Заемайки модернитска поза, те обосноваха един непримирим антимодернизъм.” Трите вида консерватизъм, Философия на езика, София, 1999.

Езиковата игра на консенсуса, която либералните прагматици в лицето на Хабермас изглежда изповядват телеологически, или с оглед на целта като такава, би заподозряла единствено опосредените интеракции в дескриптивната граматика на преноса и перлаборацията от психоаналитически сеанс в думите на Господинов, че „по-небрежни, по-автентични, по-естествени и по-близки до устните, които ги изговарят”, са „историите”, нежели „разказите”, които били само два-три в сборника.

Този консервативен прочит на литературното присъствие изглежда лесно разбираем, ако изхождаме от нашия си български контекст. Малките истории на „Аз живях социализма” звучат като твърде буквален отговор на някаква тревога, в която желанието среща пропадането на обекта в гласа на Другия. Документърито се смесва с фикшъна до степен на неразличимост в съпротивата за анамнеза и отхвърляне на другото на научния комунизъм – един от трите основни стълба на марксизма-ленинизма (Уикипедия).

II.

Протестиращият човек е красив, но красивият не е непременно протестиращ, заобяснява авторът на „Физика на тъгата”, след като погрешният прочит на опонентите му вече раздели недоволните митингуващи на красиви и грозни, интелигентни и тъпи, юнски и февруарски. Литературните похвати оголиха някакво съществено неразбиране и регрес към самоцитиране и повторение. Поетическото укривателство (misprision) се предреши в най-партизански форми. Апокалипсисът се оказа своего рода интимна история, лирика или нечии мемоари, менипея.

Би ми се искало полемичната точка на тази критическа дописка да разплита хиазма на естетическото и нравственото като екзистенциални категории и като сфери на влияние в светлината на литературната традиция, което би могло да рече: канонът вчера, днес и утре. Значението на едно стихотворение може да бъде единствено друго стихотворение, категоричен е Харолд Блум, изградил на тази база цялата своя теория на поетическото влияние (The Anxiety of Influence, 1973). Последното той разглежда като психологически и реторични фигури едновременно.

III.

Може би най-известното сираче в българската белетристика е героят от разказа „Ангелинка” на Елин Пелин. Като ни разказва за детското си влечение към едноименната девойка, покривайки вечната женственост и ангелоподобие с новозаветна образност, в края на историята разказвачът отказва или не може да раздели истината от съня, и ни оставя идеалността на спомена (за изгубения рай може би).

По силата на отклонението (clinamen) и преобръщащата ирония (на нивото на реторичните средства, не на психологията) Дребосъка в „Обащиняване” на Георги Господинов изглежда като пълна противоположност на Елин-Пелиновия персонаж. Разбира се, действието се разгръща в социална институция, не в близка до семейната среда, а либидиналната трансформация у момчето намира друга фиксация на неговата тревожност.

Означаващото на липсата на означаващо в лаканианска ретроспектива би могло да се замени с друга пропорция на преразглеждането, която Харолд Блум нарича кеносис, чийто троп пък е метонимията. (Но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек. Послание на св. ап. Павла до Филипяните, Свещено Писание, 1972)

Обектите А и а, онтико-онтологичната разлика, малката и голямата правда: Различни имена на изкривената вилица, набождаща различни контексти. „Ти, другарю, си прав, никой не оспорва това, но си прав за себе си. И от твоето малко място ти не виждаш нещата по-далече от носа си. Ако можеше да видиш, щеше да разбереш, че твоята МАЛКА правда не струва две пари пред нашата ГОЛЯМА правда” – това бяха думи, които поне аз слушах в течение на много години.” Георги Марков, Когато часовниците са спрели, 1991.

За разлика от Елин-Пелиновата софиология в „Ангелинка”, която е жизнеутвърждаваща, благоуханна и може би недостижима (все пак), тази на Георги Господинов в „Обащиняване” е кастрационна, задушаваща и дори мъртвешка. Доколкото въобще можем да открием следи от женската, четвърта ипостас в текста му, тъй като тя всъщност експлицитно отсъства: „Самият дом, от който пристигаха, кой знае защо се казваше „Майка и дете”. Първо, майки там липсваха. И второ, само момичетата си искат майки.”

Хиперболата в разказа на Господинов има тристепенна структура, присъща най-вече на анекдота и народната приказка, и е изцяло подчинена на имената-на-бащата, чиято непостижимост среща Дребосъка с принципа на реалността. Не случайно единственият случай, когато чуваме истинското му име, е този, в който героят очаквал да срещне биологичния си баща, оказал се на друго момче със същото име.

„Подсвирна, огледа се, почуди се как да го извика, не беше му дал име. Татиии...” Срвн.: „В митичното /…/ бащата не може да бъде нищо друго освен едно животно. /…/ Така виждаме, че е необходимо да поставим на нивото на бащата един втори термин след този за тотема, /…/ а именно функцията на собствено име.” Жак Лакан, За Имената-на-Бащата, 2005.

От детски неологизъм обащиняването накрая се превръща във фигура на фигурата, металепсис, съответстващ на последната пропорция – apophrades (завръщане от мъртвите). Дребосъка все пак се вразумява и успява да размагьоса света, да стане своя майка-татко; обащинява се, осиновявайки две полуслепи котета.



_________
На снимката: Пастирът Форб връща Едип към живот, Антоан-Дени Шоде (1763–1810)