Под игото на конспекта

Формулата на традиционния роман следователно е чисто и просто един вид пародиране. /.../ Съвременната творба ни открива неоползотворената плодовитост на миналото; тя не може съществено да промени бъдещето, ако не промени целокупността на историята. Нещо повече, белегът за дълбоко новаторския й характер е нейната ретроактивна способност.

Мишел Бютор

Увод: „Джобна енциклопедия на мистериите” и „Възвишение” на Милен Русков, няколко думи, прилики и разлики. Въпрос за литературния жанр и за жанра на романа: „Бай Ганьо” и „Под игото” като задължително сравнение, не изцяло условно, съвременна белетристика, фасетъчен роман. Мемоари или изповеди, приключенски роман, Захари Стоянов или/и Жан-Жак Русо, дори битническа литература, Радой Ралин и Джек Керуак. Прилики и разлики на героите с Бойчо Огнянов и д-р Соколов, и те намират смъртта си в боя, но без „заслепителните книжки” на Раковски и Берона в джебовете, (срв. „Митарствата на блажена Теодора”, които овчарите четат ударно в „Записките…”). Самоубийството. Огнянов се хвърля устремно в битката, съсичайки наляво и надясно, Соколов се застрелва в главата. Асенчо тръгва към турците с бяло знаме, докато Гичо избира пътя на доктора.

Заглавието: „Възвишение” на Милен Русков – повишение/възвишение[1] на турска служба у Захари Стоянов; помогни ми да се возвися, возвисение (възвръщане от мъртвите; металепсис и apophrades), vir heroicus sublimis, изкачване и материално включително, зелените клонки и баири[2]. Но преди всичко възкачване в „пресветлия здрач” на небесната йерархия чрез „третия път” – с книга и револвер[3]. Двете „партии” на Възраждането – просветители и революционери, като първите търпят известна ирония, но с гласа на погубения в борбата с турците автор на прокламации, цитиращ стихове от „Горски пътник”. Ако не road poem/movie, дзен дзенувам/кътища потайни („Мера според мера”/„Хайдушки копнения”), то, както видяхме, поне роуд театър в центъра на Пловдив. Езикът на Гичо и този на Дилбер Танас, трагикомичният наивизъм на диалекта, котленски и македонски говори; монолингвизмът на псувнята (като виц и стратегия). Где Авраам копае коренки, ибах та…

Фигурата на литературния XIX. век не минава без добрата образованост, тъй като единствената културна индустрия е в грамотността. Езикът на романа като гестус и остранение; заедно с комизма, остарелият и провинциален говор на героя носи добра книжовна култура. По неговото тяло, така да се каже, личат синилата на едно болезнено закъснение в съвременността. Да вземем Гетевият Вертер, който още не е открит от масовия читател по това време, но вече е преигран театрално у Вазов с една-две сцени от „Под игото”. Оплакването на вечната българска закъснялост има корени в политическия маниеризъм на преди- и (след) следосвобожденската действителност. Накратко, Гичовата реч инструментализира възрожденския кич в суровата проза на едно скиталчество, което все още минава и без високия европейски естетизъм, но чиято крайна цел е пълното отдаване на идеята само пред лицето на смъртта.

Clinamen, или иронията на отклонението в картата на погрешното четене: Според правилата на Георги Раковски за обряда на смъртната клетва при влизането в горска чета момците следува да поставят „един стол или друго възвишено нещо според мястото и времето”, вляво Светото Евангелие, вдясно кръст и т.н. Би могло да изглежда парадоксално, че възвишеното нещо (кур. м.) предполага хоризонтално разполагане, тъй като служи за постамент (или поставка, Gestell[4]) на Евангелието и кръста. Изрично се посочва Евангелието (не Библията), или „святото Благовествование”. „Светлото слънце нека бъди свидетел на моята смъртна клетва; а храбрите юнаци с острите си ножове да бъдат мои казнители в моето престъпление.”

Престъплението на даващия клетвата тук има най-малко двоен смисъл като възможност и като възможност за (не)възможност, убийството би било не само нечие последствие, но и вече негово задължение на войник, ако се налага. Освен че ще бъде наказан със смърт, ако престъпи дори едно условие (да не краде, да не лъже, да не пиянства), не бива да забравяме, че четникът без друго отива на „живот и смърт”, което не минава без престъпване на божия закон „Не убивай!”. Дали пък не е всяка клетва смъртна тъкмо в този смисъл? Както и свидетелят на събитието – палач на тривиалното? „Тази загриженост за смъртта, това пробуждане, което бди над смъртта, и тази съвест, която гледа смъртта в лицето, е друго име на свободата.” Жак Дерида, „Дарът на смъртта”

Темата: Преди всичко обаче думи като „снегорин” и „луноход”, използвани уж в езика на XIX. век, звучат някак странно. Ако в Емилиян-Станевата „Повест за една гора” впрегнатата в няколко чифта волове кола се нарича снегориначка, какво да кажем за Гичовите луноходи:

Българе, българе... Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!

Тук повече внимание заслужава фразата: „Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи.” Алюзията сякаш се отнася до черната нощ на събитието, в която дори пълната луна е била покрита от пълзящите орди. Тази триизмерна картина на събитието, която размножава изцяло другите като фантоми, трябва същевременно да оживи живите за борба, макар тъмнината и нощта като такива да плашат героя (той експлицитно признава това). Тоест атавизмът на обладаването може да се чете/пише през настоящата робска участ, белязала бягството в планината със светлината на деня („Назад към природата!”); меланхолната неуравновесеност на героя е твърде различна от карасевдата на Кандов.

Заключение: Deus ex machina: мистериозната поява на Гичовия дневник и патриотичната анамнеза fort/da – отрицание и възвеличаване на българското, българин да си е болест; симптомът „Гичо”[5] – истерическият императив да поддържа желанието живо на всяка цена, въпреки и благодарение на умувачите у Влашко, чието вишегласие е на простотията основно орудие, („Това не е това!”), и обектът на маниакалното желание на изискването, идещо от големия Друг (Левски), чийто императив/образ трябва да бъде изпълнен/разгадан на всякаква цена („Длъжен си!”[6]). „Обзетият от фикс идея човек се чувства напълно загубен, ако Другият няма изисквания към него, ако не може да бъде „полезен” на Другия...” Славой Жижек, „Понеже не знаят какво правят”, пр. Милен Русков. 

---

[1] „Най-после близо около четири години и осем месеца ставаше вече от деня 6 юли 1868 г., откогато верноподаните чорбаджии бяха пристанали да поднасят на Високата порта благодарителни адреси и всепокорнейши меморандуми, чрез които благодаряха на някои мютесарифи, каймаками и мюдюри и искаха тяхното възвишение, защото били показали извънредна деятелност в преследванието на немирниците.” Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

[2] вис – „планински връх, връх на дърво”, поет. „небесен простор”, вишь от струс. „зелено клонче, храст”

[3] Търсейки известната снимка на Христо Ботев и Иван Драсов (с черепа и сабята на масата), попадам  на красноречиво заглавие: „Героичните декларации: заклеването, самономинирането, фотографирането, преобличането”: „Концентриращо в себе си пълната изява на човешката свобода и нормата за образцово житейско реагиране, героичното поведение изглежда двулико: то събира накуп свобода и дълг, анормалност и нормативност.”  /…/„героичното съществуване е вид живеене в смъртта – то е освободено, морално ангажирано поведение на човек, приел своята смърт като даденост и поради това освободен от всяка възможна загуба и съответно външна принуда. Остава обаче друг въпрос: какви са онези гранични моменти, предшестващи, но и подготвящи подвига, в които героят приема смъртта като настояща даденост, и как готовността за смърт е изразявана.” Григор Хар. Григоров, LiterNet, 2007. В „Записки по български въстания” можем  да намерим и устава на четниците, писан от легионера Раковски, където клетвата напълно отрича светския живот и налага послушанието на чиновете: „Който има желание да постъпи доброволно в народните български горски чети, трябва да се с клетва откаже: 1) от пиянство, 2) от лъжа, 3) от кражба между дружината, 4) от курварство, 5) да бъде на всичко послушлив на войводата и на байрактара си, 6) да не причини никакво си несъгласие чрез раздорни клюки и клевети между дружината, 7) да не може по никакъв начин да се отдели от четата, догдето не ги разпусне войводата, 8) да се задоволи на оная заплата, която ще намери за добро да му даде войводата.“ Разбира се възвишената етимология на произхода и на военните чинове говори за „храна, продоволствия”, каквото е значението на възьвитъ в Супр. сб. (Х в.), като изпърво означавало член на владетелска дружина у славяните, откъдето и „витег, витек, витец – поет. „юнак, герой”, витек Марко, витяз – рус., вичаз – гор. луж., „дребен феодал”, прасл. *vitedzь – vikingr, стнорв. (Вж. Kiparsky, Die Gemeinslav. Lehenwoerter). Същото етимологично гнездо би могло да се види през глагола вися, виша – разг. „не работя”.

[4] от нем. „по-став“ или „всепоставка“, „особен планетарен хронотоп“.

„Което става вещ, се посвещава от обручването на отражателната игра на света. Едва когато, внезапно вероятен, светът светува като свят, блясва обръчът, от който се изтръгва обручаването на земя и небе, божествени и смъртни, в окръжението на тяхната безискусност.“ Любомир Милчев, „Спекулативно-поетически разглеждания на времето у късния Хайдегер“

[5] „Психоанализата познава много видове етика; едва ли не бихме могли да кажем, че всяка „патология” имплицира свое собствено етическо становище.” Славой Жижек, „Понеже не знаят какво правят”

[6] „Кой е великият змей, когото духът не желае да зове повече господар и бог? „Длъжен си!” се зове великият змей. А духът на лъва казва: „Аз искам.”

„Длъжен си” лежи на пътя му, един ослепителен в своето златисто сияние люспест змей и на всяка негова люспа блещи със златни букви написано: „Длъжен си!”

Хилядолетни ценности блестят по тези люспи и тъй говори най-могъщият от всички змейове: „Всяка ценност на нещата блести по мен.”
Всяка ценност е вече създадена и всяка създадена ценност – това съм аз.
Наистина не бива да има вече никакво „Аз искам”. Тъй рече змеят.” Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра”