За една манихейска готика

Ироничните къ[...] и теософските принципи фразеологизми, които надхвърлят чистото описание на самите методи и практики само с няколко пояснения под линия, исторически бележки и парафрази, и това, което влече след себе си понятието за поезия като такава, преобладаващо словесното изкуство, дори разваления синтаксис, обособява някакво особено място. Херметичната поезия, или поне общоприетото схващане за това течение в литературата през последните стотина години, е позната най-вече от италианската традиция и някои по-ранни френски примери. Трудно е да се разшири географията до Великобритания и Скандинавия, но Северна Америка, Централна и Източна Европа ще ни върнат охотно в темата с имената на Езра Паунд, Паул Целан и Йосиф Бродски. Близкото далечно в яснотата на една мисъл без примеси от непоследователност и безпокойство, но в необходимостта на превода все пак: Кнут Йодегорд, Дейвид Лорънс, Георгиос Сеферис. Разковничето не би могло да избегне началата, така вече и тези в мъртвите езици, якоже в одите на Пиндар или писмата на Сенека. Сред инструментите на „тайната без тайна” в българския й превод ще намерим примери от средновековната индийска философия, доколкото това европейско понятие въобще би подхождало на даршана, която сякаш подпомага наличното оттласкване на съ-знанието от лишеността на битие, и не без помощта на различни ритуали, знаци и архиви, какъвто е случаят. Отколешната ученост отлежава в разделянето на живота и делото на нейните най-забележителни представители, разбира се не без кралски почести, музейни сбирки и артефакти, но също така и до пълното изличаване на биографичното от страна на дистинкцията на писмото. Тематизацията на надхвърлящото човека Нещо (културата и цивилизацията) изглежда изисква особеното внимание на езика и като приватизация на анонимната материя от страна на нещо друго, погледнато откъм изкуството и религията дори изцяло друго. Оттам и търсеното оспорване в смутните времена на политическото, или поне онова, което на Запад наричат дълг, и честите обвинения в спекулативно словообилие – Хайдегер, Кант, философията... Макар лишеността от битие да води след себе си нежелание за приобщаване и най-елементарен конформизъм, това противоречие примирява еднакво добре – в себе си – егоцентризма на артистите и – за себе си – благородната осанка на тяхната работа в очите на публиката. Доколкото последната би могла да мимикрира като заместител на пракрити, или на примордиалната субстанция на подобието и трансформацията.

Не е единственото единство на продължаващото надхвърляне на самото преживяване от най-ранните и затова зловещи култове, будхи, и ограничеността от хронологическата или и пространствена ритмика на една събитийност отпреди битието; нещо от рода на случая и поради това повече пример сред други, отколкото обобщение на мостри, към субекта и обекта на разглежданото. Подутините по тялото на жертвата в социума на самата творба от тъканта на словесното като сянка метаморфозират и върху т.нар. хетероними, или поне някаква събирателна идеология на откъсването, благодарение на една повече пожелателна анонимност в персонажите. Скромността в разгъването на началния инициал, благодарение на един библейски речник, на който попаднах случайно, с годините постепенно обръгна до завръщането на личното име в бележка под линия, отнасяща се до цитирания СамИздат. Дали не бях усвоил нещо от мимикрията на фразата в търсене на определена крайност (от порядъка на космичните юги), нещо като интелектуален чандала от законите на Ману в коментарите на локаята-чарвака (силно материалистични софизми, които сам трябваше да измислям в последствията на други четения). Понеже си спечелих място на една по-отдалечена от литературния кръг допирателна, фрагментите ми излизаха през година и се приучих да търся знаци за моето отсъствие в наличното по аналогия и по асоциация, в сходствата и необходимите несъвпадения на текста, понеже получавах безплатно и следващите броеве. Съмнението ми бе една от многото пресечни точки върху невъзможността на интерпретацията – или ползвайки за втори път тази лексика, – възможността за самата невъзможност да разбирам по същия начин текстовете, които препрочитах отново и [...]. При все това не без усещането, че се избира някакъв странен перформатив, някаква заповед или предписание на хора, измислящи думи, за да разнообразяват впечатленията си. После това, което се рубрикира и като сетивна поезия, вече беше някакъв напредък в ясно-отчетливото; сатва (сетива), раджас (радост) и тамас (тъма) – с всичките (фонетични) оприличавания на трите гуни на санкхя. Но желанието ми да ги дублирам като друго единство във въображаемите асани на вписването, (шестте пропорции на преразглеждането на Блум; петте сетива и т.н.), изглежда продължава да се дължи до голяма степен и днес на упражнението по разсейване, за да продължавам да отмествам тази пропозиция във влечението на някакво подобие на изкушение, чиято респираторна механика бих определил като цел на една готическа поезия, примесена с православно безразличие [...].