Рок пионерите се върнаха два пъти

Не са много групите, които успяват да възкръснат от забвението и още повече да завладеят нови, при това прогресивно разширяващи се, територии (три) десетилетия след създаването си. Подобни динозаври обикновено се носят по инерция от старата си слава и в най-добрия случай от време на време изпускат по някое хитово парченце. Случаят със Swans изглежда твърде различен и като някакво историографическо цяло, и в частност с хитовото парченце.

Първата ми среща с групата беше някъде съвсем в началото на 90-те. Бегло си спомням касетката със сива обложка не за друго, а защото беше копирана за повече представителност на пиратското изпълнение или може би за да даде повече инфо на меломана. Спомням си също така, че бях респектиран от музиката, въпреки че и години след това за мен Swans си останаха някакви смътни класици, които съм склонен да почитам, без дори да слушам.

Когато преди няколко години подложих ухо за My Father Will Guide Me up a Rope to the Sky, не останах твърде очарован и дори предположих, че Жира и компания правят опит да затворят страницата с останалото от достойнството им на рок пионери, подхвърляйки на публиката няколко добре изпипани парчета в лебедовото езеро на сенилната си почтителност към едни отдавна отминали времена. Изглежда нещо все пак е останало да подяжда любопитството ми обаче, след като две години по-късно, в края на лятото или есента на 2012-та открих The Seer.

Разтърсването беше пълно и така до ден-днешен – с To Be Kind (2014), изгубих се в земята на безименните пророчества и продължавам да скиторя. И не, не изпитвам никаква нужда да преразглеждам наследството на Swans – общо десетте тави преди вече споменатите. Тези малко повече от четири часа – The Seer + To Be Kind – ми дават предостатъчно време и пространство за онази ничия земя, в която всеки по различен начин властва.