Тотеми и табута

На 24 май, както си му е редът, отново ме обзеха некакви мътни помисли за букви и духове и нахвърлих няколко реда. Собственоръчно и написах:

Ако се доверим на големия изследовател Мирча Елиаде, че при срещата на т.нар. индоевропейци с цивилизаторите от Близкия Изток е била наложена забрана за

употреба на писмеността у първите, то днес ние българите или празнуваме вдигането на тази предисторическа забрана, или потвърждаваме принадлежността си към

„цивилизаторите от Близкия Изток“. Парадоксално, но може да се окаже, че и двете хипотези са верни, ако наистина някога е имало такъв колосален сблъсък на

писмени и безписмени народи от различни етнонационални и географски масиви. Тук е необходимо уточнението, че става въпрос, разбира се, не за народи без

всякаква писменост, илитерати, а, както знаем от Жак Дерида, за такива без определен тип фоноцентрична писменост, която се е наложила исторически в историята на Запада, в т.ч. и

кирилицата, и за която се приема, поне от Елиаде и авторите, които той цитира, че произходът й е от древна Финикия. На възражението, че всъщност отбелязваме

делото на Кирил и Методий, което се е състояло чак в IX. век сл. Хр., и то няма нищо общо със срещата на индоевропейците и цивилизаторите някъде далеч в

праисторията, ще отговорим, кои ние, че иде реч за реторичен конструкт, какъвто е всеки един разказ.

По какъв начин пък историческият разказ пресича митологичното повествование би следвало отделно да се проясни и това ще биде нашето бъдещо усилие. 

Но митовете, както знаем, имат тази особеност да не се разгръщат линейно във времето и е просто достатъчно в случая да се замени „индоевропейци“ с „прабългари/

траки“, а „цивилизатори“ с „ромеи/елини“, за да си останем в рамката на същото вечно възвръщане. И затова върви, народе, възродени...