ЧАСТНА ЛИТЕРАТУРА

„Моят твой живот“ би могло да е преобърнатото ми мото онази вечер. Всяка частна литература е фрагмент на фрагмента. Конспирация в страната на значенията и смисъла. Сериал на въздишките, задържани и задължителни; като да задлъжняваш на липси и излишества. Бих искал думите ми да тлеят като жарава. Мишел Фуко говори за книги бомби. Аз говоря за микролитература, разширявам речника си. Отломка от един отвъден пожар, подхранван от пълнота. Аз не живея, аз горя, казва Яворов, стиховете му са изпепеляващи exempla. Пробив в незначителната тайна, която никой не може да разкрие сам на себе си безопасно. Дори с цената на поезията като самия живот, или като (самата смърт на) поезията в живота. Раждането й от духа на безредието, от разбунения дух на съществуващото в края на детството. Безредие на безпокойството и някакво несъгласие от наближаващата зрялост. Талантът е под въпрос и чиято незначителност у надживелите го подклажда нескрито удовлетворение. После патосът на неразбирането и дори известно пренебрежение. Някаква спасителна изолация без ледени стени и външно признание, което да праща „пророка“ у дома. Майката на Вапцаров му пожелава да напише по-хубава книга, такава, че да я разберат и простите хора. Хьойзинха обаче говори за скрития смисъл и затворената поезия, съществувала и при гърците, скалдите, трубадурите, модерните. Да вземем херметизма на Атанас Далчев и Коста Павлов например, дори „хепънинга“ на Биньо Иванов, впрочем добре опаковано „случване“ след смъртта му. Една дълга традиция на успокоеността отсам-и-отвъд упражняването на виталната функция. Като една едва прикрита светскост на умиротворяването при себе си; отмиране на автора, на анонимността, на писмото, ако щем. Но където боговете имат място и без всякакво призоваване или отсъствие на творба. Пак тези богове, идват като ехо, което връща гласовете, отражения на отраженията. Елохим, глъхнещото мълчание, казва хасидът Бубер. Както Зевс хвърля жребий за небесата, така и Господ сам е своят свидетел (Йоан 8:14). Обратът е несъществен, изборът като атрибут на случайността. Ами ако Господ се бе въплътил в тиква, как щеше да проповядва тиквата, питал Еразъм. Или образцовите примери от онази толкова френска работа да се дописва Писанието, да се изписва екзегезата на мистериозното: Сен-Пол Ру, Пиер Еманюел, Клодел, Жан-Жув, Перс и т.н., Рьоне Шар може би. Поезията е най-чистата форма на деконструкция, заключава Пол де Ман. Всичко започва от гънката на цитата, за да добавим и Жак Дерида. Липсата на тезис и някаква насъщна необходимост на суплемента, допълнение без всякаква допълнимост към Същото. На въпроса, вечното ми затруднение да се впиша в регистъра, академичен или художествен. „Трябва да преработите текста си“, „(вече) не се пише така“, „нямаме такъв формат във вестника“ и т. н., все учтиви откази и неочаквани отклонения. Или също, защо по дяволите (и те също) непрофесионалните писатели пишат, защо издават книги? Желанието надхвърля самоидентифицирането на желаещата машина. Като жалба и като ходатайство пред иначе мълчаливата власт на други машини. Тази на писането се скачва лесно с тялото без органи като текст. Клишетата на шизоидния трансверсал, който не казва нищо, което не е било казвано по-добре някога, в отверстието на някоя книга. Fijdkd.r id 'e,jrje kd .r[ejfq .wofijjd kd mridkejf | Останали са следи от нечие преминаване тоест, понякога истинско стълпотворение на четци, на саморецитатори. Това е ретериториализацията на Дельоз, без картата и територията на лесното четене следователно. В навалицата трудно съм различавал гласовете, които са се обръщали към мен, сиреч към които съм се обръщал. А когато е било твърде тихо, говорел ли съм си сам (наум?), за да се разсея, да укротя демона си, както се казва. Тогава и една-две странички са били достатъчни. Сега решавам, че не е нужно това да се разказва недостигнатото, че не е нужно дори да се опитва. Непостижимото самò изличава сантимента и всеки един епизод руши литературния ми сериал. Всяка частна литература е фермент на фермента.