Фактът

Фактът, че накрая всички умираме, че остава само прах, по никакъв начин не променя идентичността на човека като безсмъртен в момента, в който се утвърждава като някой, който се противопоставя на изкушението да иска-да-бъде-животно, на което обстоятелствата могат да го изложат.

Съгласно етиката на Ален Бадиу човекът е безсмъртно същество, всяка сингулярност в нейната способност за истина е безсмъртна, и това без подкрепата от някакъв Господ Бог, няма Такъв, l’Un n’est pas… Бог е мъртъв, прогласява още Ницше, но и човекът се приближава към своя край: „не е далече денят, в който той (човекът, б.м.) ще бъде заличен, като портрет, нарисуван върху пясъка на брега на морето“. Фуко, разбира се, говори за дискурсивната фигура Човек, плод на една сравнително кратка история, историята на Модерността. Но как да се съвмести това с аксиомата на Бадиу, при все че той дори цитира Фуко в своята „Етика“. Каква есхатология на безсмъртието можем да припишем (и кои ние?) на животното човек по пътя на неговото отписване от чистата таксономия на видовете, или ставането знак/символ за едно присъствие в прекъснатостта от множества, които го изграждат като език и като съзнание, в чието (само)съзнание става въпрос за собственото му съзнание. И по този начин, в прекъсването на една едва уловима истина за (не)съзнаваното, която ми позволява да казвам, че Съществувам, че именно аз потребявам тази наличност в битието-на-една-тленна-присъщност-на-видимото, скривайки смъртта като безразличие, като невидимост…