П(а)рабългари или п(а)раистория?
За целите на упорядочената форма на нашата историографска бележка трябва да се започне с въведение, както са ни учили в училище. Затова нека се въведем с въпрос в темата – кои ние? – за произхода на нашето племе българско. Дали т.нар. автохтонна теория за произхода ни е ненаучно, квази- и пр. фолкучение, което заслужава единствено присмеха на академичните чичовци и лелки професори по историята? Накратко, те са приели, че съвременните българи са наследници на славяни и прабългари, плюс рехавите останки от някакви допотопни местни народи, наричани най-общо траки, както и по-късни пришълци като печенеги, кумани, татари. Т.нар. от тях прабългари на свой ред се настаняват окончателно на река Дунав с Аспарух в края на 7. век. Какво им е „пра-“ при това положение съвсем не става ясно, тъй като самите гърци и латини ги наричат „българи“ (не кутригури, унугундури и т.н.) по време на тези събития и векове преди това. Освен това владетелите им и до ден-днешен наричаме ханове (без всякакви основания), но държавата им – Първо българско царство. Автохтонната теория на свой ред и въобще не борави с понятието „прабългари“ и не приема твърдението, че (пра)българите са (ханове) късни пришълци наред със славяните, че и след тях. И с основание според мен – славяните се споменават за първи път относно събития през 6. век, а българите поне век или два по-рано, колкото и да се стараят да ни внушат, че не е така, че историческите извори са спорни, подправени и тем под. Тук напр. се говори за дописвания надпис в карта на св. Йероним с Moesia hic et Vulgaria, анонимния римски хронограф, който бил подправен през 6. век, тъй като в по-ранните преписи липсвал споменатия Ziezi, и пр. Сякаш „надеждните“ източници не са известни предимно от последващи преписи и пр. Така напр. се изтъкват сведенията на Константин VII Багрянородни, живял през 10. век, а, разбира се, избирателно се отхвърлят твърдения на писатели, живяли векове преди него. Оттук и втората, по-съществена, отлика, че, както твърди „романтикът“ Ганчо Ценов (†1949), най-авторитетния защитник на схващането за местния произход, (пра)българите не идват от дълбините на Евразия, а са наследници на античните балкански народи, известни най-вече като траки, гети и мизи. В едно от най-известните си съчинения той пък обобщава, че българите сме келто-скити по произход. Това може да ни хвърли в малко по-различни размишления, но разликата с изучаваното в училище и университета, е очевидна.
Картата
Така, на приложената по-долу карта са локализирани местата, където са споменати българи(те) според източници, посочени в ЛИБИ (Латински извори за българската история) и ГИБИ (Гръцки извори за българската история) преди 681 г. Първото габърче е близо до днешния Одрин, където през 378 г. 66-ият император на Римската империя Флавий Юлий Валент намира смъртта си, изгорен жив от българите. Тъкмо това е етнонимът на тези „готи“, който е изписан на гръцки в т.нар. Синаксар на Цариградската църква, компилиращ текстове от края на 3. до края на 10. век. Второто споменаване на българите е локализирано в днешна Унгария и е на латински език. Отнася се до 400 г., когато отново е убит високопоставен първенец – лангобардският крал Агелмунд, чиято единствена дъщеря според Павел Дякон българите освен това отвлекли. Малко преди това лангобардите нахлули в провинция Тракия, като за по-сигурно имали договор с аварите в Панония. И това са само два, хронологически първите два, примера от всички посочени на тази карта, предоставена от Цветомир Христов. И в двата случая се подразбира, че натрапници са не българите, а техните противници, тъй като Валент изоставя персийския фронт и се отправя с легионерите си на север, за да потуши въстаналите си поданици.
И ако (пра)българите наистина идват откъм Кавказ и евразийските степи, защо разпределението на военните действия през тези 3 столетия не е в тази посока? Тъй като тяхното споменаване (като „българи“, нека кажем още веднъж) е преди всичко покрай военни кампании и сражения. Както се вижда от картата, „диагоналът“ изглежда най-наситен по десния бряг на средния и долния Дунав, триъгълника Ниш–Скопие–София (прибл. древна Дардания, където се счита, че са възникнали днешните албански и румънски езици) и дъгата по Черноморския бряг от дн. Одеса до Истанбул. Останалите места, където ще видим българите в тази времева рамка, са дн. Италия и Гърция. Има една-единствена посочка за българи в Северен Кавказ, която се отнася до 550 г. и тя носи известно противоречие, като първо се казва, че в страната на българите има градове, а после, че живеят в шатри, досущ като съседните им варвари, които се прехранват от лов и риболов и война. В изданието на „Сирийска хроника“ от Захарий Ритор от 1899 г. в бележка под линия се уточнява, че второто вероятно се отнася до някои си буругунди. И въпреки това кавказко отклонение трудно можем да кажем, че (пра)българите са локализирани в Азия. От четири споменавания на Апенините, поне още толкова в дн. Унгария и Австрия, до само едно в дн. Грузия, статистиката е категорична относно това къде можем да ги намерим в периода преди създаването на Първото българско царство.
Езикът
Добре известно е, че макар и част от групата на славянските езици, българският се отличава в значителна степен от останалите славянски езици и има някои важни характеристики, които го сближават повече с румънски, албански и гръцки. Това дава основания на езиковедите да ги поставят в отделна езикова група, която до голяма степен се явява паралелна на балканската езикова група от класическата епоха, ако заместим днешните езици с иначе мъртвите им антични „първообразци“. Така напр. бълг. катеря се и рум. a se cățăra, които са сродни с алб. kërcéj. Това съответствие не съществува в другите славянски езици и според Владимир Георгиев издава тракийски или дако-мизийски произход (Вл. Георгиев 1977). Впрочем известният ни лингвист повдига въпроса и за предславянския произход на ятовата граница, изтъквайки сходни фонетични прояви от античността до днес, Iatrus (Iord. Get. 18) срещу Ietrus (Plin. NH 3, 149) – название на реката (и града при нейното устие), която днес се нарича Янтра, обаче в най-горното си течение се нарича Етър(ът). И макар Янтра да лежи в якавска област (Източна България), то тъкмо в горното й течение – в Габрово, дето е застъпено якането, са засвидетелствани необясними случаи на екане като немам вместо нямам, прек вместо пряк и др. „Всъщност, казва Георгиев, има сериозни данни, които показват, че ятовата граница в общи черти е наследена от дако-мизийския субстрат.“ Което силно разколебава логиката на късното дохождане на т.нар. славяни през шести век, тъй като се предполага, че те би следвало тепърва да наложат това явление, а не да го усвоят от местните, чийто език не говорят, а всъщност на които налагат своя език и т.н. Като заслужаващо допълнително внимание следва да се разгледа и анонимното твърдение, че „рефлексите на ятовата гласна са типичен пример за общ исторически белег, характерен за всички подгрупи на славянското езиково семейство“, като сред застъпниците на ятовата гласна в съвременните славянски езици се отличавали българският и полският, които и т.н. Съвременната балканска езикова група, съставена от толкова различни сами по себе си езици, носи някои общи граматически, фонетически и морфологически характеристики, които в редица случаи я сближават на свой ред с основни групи като германските и романските езици. Да вземем напр. образуването на бъдеще време с отделна частица или членуването на имената.
Картата
Така, на приложената по-долу карта са локализирани местата, където са споменати българи(те) според източници, посочени в ЛИБИ (Латински извори за българската история) и ГИБИ (Гръцки извори за българската история) преди 681 г. Първото габърче е близо до днешния Одрин, където през 378 г. 66-ият император на Римската империя Флавий Юлий Валент намира смъртта си, изгорен жив от българите. Тъкмо това е етнонимът на тези „готи“, който е изписан на гръцки в т.нар. Синаксар на Цариградската църква, компилиращ текстове от края на 3. до края на 10. век. Второто споменаване на българите е локализирано в днешна Унгария и е на латински език. Отнася се до 400 г., когато отново е убит високопоставен първенец – лангобардският крал Агелмунд, чиято единствена дъщеря според Павел Дякон българите освен това отвлекли. Малко преди това лангобардите нахлули в провинция Тракия, като за по-сигурно имали договор с аварите в Панония. И това са само два, хронологически първите два, примера от всички посочени на тази карта, предоставена от Цветомир Христов. И в двата случая се подразбира, че натрапници са не българите, а техните противници, тъй като Валент изоставя персийския фронт и се отправя с легионерите си на север, за да потуши въстаналите си поданици.
Езикът
Добре известно е, че макар и част от групата на славянските езици, българският се отличава в значителна степен от останалите славянски езици и има някои важни характеристики, които го сближават повече с румънски, албански и гръцки. Това дава основания на езиковедите да ги поставят в отделна езикова група, която до голяма степен се явява паралелна на балканската езикова група от класическата епоха, ако заместим днешните езици с иначе мъртвите им антични „първообразци“. Така напр. бълг. катеря се и рум. a se cățăra, които са сродни с алб. kërcéj. Това съответствие не съществува в другите славянски езици и според Владимир Георгиев издава тракийски или дако-мизийски произход (Вл. Георгиев 1977). Впрочем известният ни лингвист повдига въпроса и за предславянския произход на ятовата граница, изтъквайки сходни фонетични прояви от античността до днес, Iatrus (Iord. Get. 18) срещу Ietrus (Plin. NH 3, 149) – название на реката (и града при нейното устие), която днес се нарича Янтра, обаче в най-горното си течение се нарича Етър(ът). И макар Янтра да лежи в якавска област (Източна България), то тъкмо в горното й течение – в Габрово, дето е застъпено якането, са засвидетелствани необясними случаи на екане като немам вместо нямам, прек вместо пряк и др. „Всъщност, казва Георгиев, има сериозни данни, които показват, че ятовата граница в общи черти е наследена от дако-мизийския субстрат.“ Което силно разколебава логиката на късното дохождане на т.нар. славяни през шести век, тъй като се предполага, че те би следвало тепърва да наложат това явление, а не да го усвоят от местните, чийто език не говорят, а всъщност на които налагат своя език и т.н. Като заслужаващо допълнително внимание следва да се разгледа и анонимното твърдение, че „рефлексите на ятовата гласна са типичен пример за общ исторически белег, характерен за всички подгрупи на славянското езиково семейство“, като сред застъпниците на ятовата гласна в съвременните славянски езици се отличавали българският и полският, които и т.н. Съвременната балканска езикова група, съставена от толкова различни сами по себе си езици, носи някои общи граматически, фонетически и морфологически характеристики, които в редица случаи я сближават на свой ред с основни групи като германските и романските езици. Да вземем напр. образуването на бъдеще време с отделна частица или членуването на имената.
Пример за средищното положение на българския език сред останалите славянски езици може да се вземе от първоличното местоимение „Аз“, което звучи близко единствено на словенски (Jaz) и македонски (Јас) (с цялата условност на „македонския“ език), но на останалите славянски езици се представя като „Я“ (Ja), в отличие от балтийските варианти Es и Aš, скандинавските Jag и Jeg и немския – Ich. Дори гръцкото и латинско Ego сякаш стои по-близо до „Аз“... Това запазване на съгласковото затваряне на сричката (ие. *egh) при първоличното местоимение в българския език издава един силно архаичен характер в сравнение с останалите славянски езици, запазен може би от периода на първоначалното разделение на основните езикови групи в т.нар. индоевропейско езиково семейство.
Коментари
Публикуване на коментар