Стига робство и тиранство!

Една мистерия е разкрита, споровете са на път да бъдат потушени. На помощ идва легитимацията чрез паралогия. Сама сякаш музата на историята ми посочи него ден изящния ипсилон, изрязан от стихиите. Това, което робът Спартак не е могъл да направи, направили са го българите. „Колко е странно – всяка малко или много заможна къща има скитски роби… и тези хора, които в нашите къщи изпълняват робска служба, в обществения живот остават наши господари“, негодува високомерният Синезий от Киренайка, съветвайки ромейския император в Константинопол да прочисти армията и управлението от варвари.

В речта си от 400 г. той изрично споменава лошия пример на Спартак и се гневи на онези чужденци в сената, които заменяли овчите си кожи с тоги, като дори сядали на по-видни места от римските магистрати. Известно е, че вече през 705 г. Тервел става кесар на ромеите, а мястото му до Базиликата със златния покрив, където той държал реч пред народа, се споменава сред забележителностите на града чак през 1544 г. от френския пътешественик Пиер Жил. За великодостойните места на българите при угощенията и церемониалите на императорите се говори и в редица ромейски документи, като за разлика от представителите на другите народи те никога не ползвали преводачи. 

Ако се върнем на речта на Синезий, в нея той никъде не говори за готи или гети, камо ли за германци, а за русокосите скити и прочие представители на народ, който бил пригоден само да служи на по-висшата раса на ромеите и за когото светът нямало да научи, ако не бил завладян от последните. Казаното, разбира се, бързо се компрометира от примерите, които ораторът сам дава по-натам, но аз някак веднага се присетих за „славяните“ и етимологичната им връзка с лат. sclavus, или „роб“, от една страна, и името на владетелския род Дуло, от друга страна, което има същото значение на старогръцки. 

Бърза справка в лесно достъпните източници показва, че къснолат. sclavus идва от средногърцата σκλάβος, чиято вероятна първа проява е около 580 г.; докато най-ранната употреба на δοῦλος потъва в предкласическата епоха и според някои източници стои в етимологическа близост с δέω „свързвам; обвързвам“ и dēmōs „народ; простолюдие“, както и δελω, „заробвам, пленявам“. Ясно е какво пък „дело“ (стб. „дѣло“) означава на съвр. български език (ие. *dhē „слагам, правя“), откъдето и връзката с българската дума за роб от „работа, работя“, но и англ. rob „грабя“ и алб. rob „пленник; човек“.

To be continued