Българин да се наричам…

P.S. Чували сме за готическата архитектура, готическия шрифт, готическата музика и готическата литература, но знаем ли наистина кои са били готите? Известно е, че нито архитектурата, нито шрифта, не по-малко литературата или музиката имат пряка връзка с тях. Като естетическо понятие терминът се появява през Ренесанса в пейоративен смисъл, за да обозначи културата на мрачните векове и дивото варварство. Дали е само съвпадение с нелицеприятните конотации на думата българин, оцелели в някои европейски речници и до ден днешен?

„На 13 май 1239 г. в петък, една неделя преди Петдесятница, беше принесена на Господ една особено приятна жертва. В Mont-Aimé бяха изгорени 183 българи в присъствието на царя на Навара и бароните на Шампания. Присъстваха също (споменават се имената на 16 католически епископи) и много други църковни прелати, а именно абати, приори…” и т.н., с които всички присъстващи според източника на инфото (цистерцианския монах Алберт от Троафонтен, описващ подвизите на величайшия инквизитор Роберт Малкия) наброявали близо 700 000 души. Дали това множество наистина е наброявало толкова народ не е толкова важно; не е за пренебрегване обаче интерпретацията на „модерните” европейски историографи, според които това не били етнически българи, а просто „еретици”, „содомити”, „изроди” и прочие не-хора.

А че в тази югозападна част на Франция (Окцитания) се срещат над 40 топонима, напомнящи днешното име на родината ни, и че много от тези имена имат история още преди поп Богомил да се е родил, не би следвало да има никакво съмнение, тъй като се отбелязва и от френски изследователи. Така например г-н Жан-Пиер Делор разказва, че името на Бугараш е съществувало отпреди появата на катарите и според него „то идва от стари времена, от варварските нашествия, и може би от думата българин”. Г-жа Цернер пък, изследователка от Ница, отбелязва, че тези топоними се появяват с идването на готите (началото на V век). И така стигаме до същината на въпроса, който живеещият в Швейцария изследовател г-жа Юлия Хаджи Димитрова разисква в задълбоченото си изследване „Gothi, qui et Getae” – „Готи, сиреч Гети”.

„Когато българското богомилство тръгва на запад, то следва пътя на визиготите през Босна, Северна Италия, та чак до Пиринеите. И обратно, избраните за епископи в Ломбардия и Окцитания мъже биват изпращани в България, за да бъдат ръкоположени апостолически”, пише изследователката и в бележка под линия цитира английския хронист от XIII. век Матей Парижки, който в хроника под годината 1223 обяснява: „Около тези дни еретиците албигойци си учредиха антипапа в земите на българите, Хърватско и Далмация на име Бартоломей.” Няколко страници по-късно авторката споменава и два визиготски документа от VI и VII в., единия подписан от управителя на цяла Окцитания (comes Septimanie) граф Булгар или Булгаранус, а другия – старохристиянски надпис от днешна Испания, в който се споменава църковно лице на име Булгарикус.

Споменатата в началото „особено приятна жертва” впрочем не е единственият такъв случай в този край на Европа. Четири години след като цар Калоян разгромява елита на европейското рицарство край Одрин и пленява новоизлюпения латински император Балдуин Фландърски, папа Инокентий III обявява кръстоносен поход срещу богомилите-катари. Че мисията има характер на отмъщение подсказва фактът, че още в първото населено място по пътя си, в Безие, „правоверните” избиват цялото население без оглед на „бранда” християнство, който се изповядва. Отново цистерциански монах разказва за събитията: „Когато един от кръстоносците попитал: „Как да различаваме католици от еретици?”, папският легат Арнолд Амори заявява: „Избийте всички, Бог ще познае своите!””

Книгата „Gothi, qui et Getae” – „Готи, сиреч Гети” излезе миналата година и се нареди сред най-търсените 20 заглавия в „Български книжици”. Според мен лично интересът е съвсем основателен, не на последно място и заради това, че Юлия Хаджи Димитрова (1958 г.) работи с труднодостъпни и откровено непознати дори на специалистите писмени паметници. Освен непознаването на изворите обаче по-голямата трудност за „специалистите” и, да го кажем така, за етаблираната научност, която „коли и беси” не само в България, се състои в това, че откакто свят светува историята се пише от победителите. А в 30-годишната война това са шведите, чийто готицизъм дава криле на експанзионистичната им политика.

Наред с шведите обаче за първи готи се докарват и австрийските императори, и не на последно място, макар и последни в хронологията – германците от Третия райх. Начало на готоманията изглежда дава концилът в Базел от 1431 г. Едва ли е случайно, че това става в размирното време на отоманското нашествие, което скоро ще погълне и Втория Рим (1453 г.) Та на въпросния католически събор представителите на Швеция и Хабсбургите от Испания искат първите места в залата, тъй като произхождали от славните и победоносни готи. В своята реч епископът на Вексьо обрисува страната си като център на световната история. „От родината на готите, която днес се нарича Швеция – уверява Нилс Рагвалдсон, – са произлезли безбройни народи, като едни от първите сред тях са „остготите” и „вестготите”, които покорили Европа, Азия и Египет.”

До този момент, разяснява изследователката, шведите не притежават почти никакви сведения за ранната си история. Тяхната история започва едва с първия християнски владетел Олоф Скьотконунг (980 – 1022) Малко след избирането на църковния деец Рагвалдсон за епископ на Упсала обаче местната историография преживява период на патологичен разцвет. Кулминацията е към 1554 г., когато в Рим излиза от печат книгата на шведския писател Йохан Магнус Historia de omnibus regibus Gothorum Sueonumque. В нея последният шведски католически епископ твърди, че от страната му са произлезли повече от тридесет нации и народи. 87 от готските царе пък той нарича външни, тоест управлявали някъде по света – в Азия, Африка и Европа.

Тук нека вметнем, че сведение за скандинавски произход на готите се намира в „Гетика”-та (Getica или De origine actibusque Getarum) на мистериозния Йордан, който би трябвало да е живял през VI век. Както се вижда, той не нарича книжлето си „Готика” например, а освен това през цялото време говори за тракийските гети, които по-после хронистите взели да наричат готи, и които той разграничава от германските племена. Това обаче не е всичко, което буди съмнение около тази книга. Първото издание на това книжле изпреварва „труда” на Йохан Магнус и излиза през 1515 г. в Аугсбург по поръчка и издателски лиценз, връчен лично от хабсбургския кайзер Максимилиан I, сред чийто прадеди освен готските царе са още 34 римски императори, 23-ма светци и т.н. величия от славното минало като крал Артур от Камелот, „великия херцог на Запада” Шарл Дръзки, и мн. др.

По-интересното е, че на корицата като автор е изписан Йорнанд (Iornandes), а работата му носи заглавието De Rebus Gothorum. Основателят на германската филология Якоб Грим не успява да си отговори на въпроса защо държавният съветник и издател (Конрад Пойтингер) „си е изсмукал от пръстите името Йорнанд, вместо Йордан”, както авторът е известен между средновековните писатели. Но може би в императорските уши Йорнанд звучи по-благонадеждно, кой знае.

Интересните моменти около прословутата „Гетика” обаче не свършват дотук; т.напр. тя била създадена като силно съкратено резюме на 12-томната „История на готите” от сенатора Касиодор, която пък е безследно изчезнала. Според легендата, пише г-жа Хаджи Димитрова, тия 12 книги Йордан имал на разположение само три дни; а по времето, когато е работил, колегата му Касиодор, който е секретар на готския цар и император на Западната Римска империя Теодорих Велики в Равена, не само е жив, ами и в разцвета на силите си.

В научната литература било прието да се твърди, че „Гетиката” на Йорданес (по-горе изписван без латинската наставка -ес) е въведена „по спомени” от Теодор Момзен през 1882 г. „По спомени” понеже две години преди това, за зла участ, пожар в жилището на нобеловия лауреат Момзен (получава премията на шведския крал през 1903 г.) преписът-оригинал, наречен „Хайделбергски манускрипт”, от VIII в., изгорял. „Трябва да се примирим с факта, че не можем със сигурност да твърдим какво точно е написал Йорданес”, признава преводачът д-р Вилхелм Мартенс през 1884 г.

Какво точно пък е имал предвид Волтер сто години преди това, когато нарича прусаците българи, доскоро можех само да гадая, но се оказва, че освен нашите земи някога гетите-готи са обитавали и Прусия. И че българите са прусаците на Балканите, казано не от кой да е, а от железния канцлер Ото фон Бисмар, който сам е прусак, вече не ми звучи просто като комплимент. Някъде там, край балтийския бряг, може би се крие и недоразумението за скандинавския произход на готите, нищо, че археологията не открива никаква връзка. Впрочем самият Паисий Хилендарски поддържа тезата за българи при Брандибур и Окиан море, което се нарича Балтийско: „От там най-напред са излезли българите, а ония, които са останали там, се наричат славяни.”

За връзка между най-старото население на Прибалтието със старите траки говори и Йонас Басановичус (1851 – 1927), чийто живот между впрочем е свързан и с Варна.  В публикацията си „За сродството на езиците…”, която Юлия Хаджи Димитрова цитира, той пише: „От днес вече няма съмнение, че прадедите на литовците едно време са живели в Тракия и че траките, гетите и даките са се изселили от тук в областите край балтийските морски брегове, и че техните наследници живеят в Източна Прусия, Литва и Латвия, за яд на всички съседи и ако Господ иска, ще продължават да живеят тук и за в бъдеще.”

Според него езикът на тракийския народ от античността не е изчезнал, а е още жив високо на север, запазил се при народа на естите, който е емигрирал от южните краища на Европа – преди всичко от Балканските земи, поради различни причини, но най-вече заради жестоките римски войни. Литовският учен и общественик отхвърля много от твърденията на Константин Иречек и с възгледите си за тракийския произход на местното население и на имената на много от неговите селища си навлича гнева на някои свои български колеги, заразени неизличимо с „вируса на панславизма”.

Какво дирят тия траки в Прибалтието ли? Този въпрос си задава и един немски учен през XIX век. Фридрих Крузе попада на латински текст, писан от датски хронист през XVI в., който разказва за викингски главатар от 520 г., тръгнал на война срещу въстаналите ести, не одобряващи владичеството на датския крал Фротон. В историята викингът Старкад се съюзява със склавинския княз Вино и излиза да се бие срещу кури, земби, пруси, семигали и траки. Авторката на „Gothi, qui et Getae” намира потвърждение за подобни миграции на север у антични и по-късни източници като Херодот, Дион Касий, Йоан Лидийски, Димитър Хоматиан и др.  У полските историографи открива, че най-старите названия на техните северни балтийски съседи – старите пруси – са готи и гети. Според съобщение на епископа на Земба от 1426 г. пък става ясно, че езическите надгробни могили в Прусия са наричани гетски капини, или накратко гети. Според проф. Иван Дуриданов думата капин (капище) има дако-тракийски произход и означава хълм, могила.

Гетски капини

Едно по-пълно представяне на книгата на г-жа Юлия Хаджи Димитрова и най-вече на по-любопитните и съвсем не популярни моменти от изследването би отнело десетки страници, но тук си струва да отбележим, че освен високите качества на този труд от гледна точка на богатата библиография, трудно достъпните източници, интересните илюстрации и цитатите, които са дадени в оригинал, текстът има и друг един пласт, или друга една добавена стойност, която го превръща и в добра литература, четиво за наслада. Тезите си г-жа Димитрова защитава с железни аргументи, но съвсем не остава безстрастен изследовател и дори бих си позволил да нарека книгата й историографски памфлет.

В реторичния си арсенал тя е взела на въоръжение цялата ирония и сарказъм срещу установената научност и меркантилното плъзгане по лесното преписвачество на наизустени наукообразни басни, чиито източници или изчезват безследно в тъмния чувал на невежеството, или са манипулирани до неузнаваемост в продължение на десетилетия, и дори столетия. Такъв един дребен на пръв поглед пример се отнася до гото-гетския бог Замолксис, когото академични авторитети у нас и в чужбина продължават да назовават погрешно като Залмоксис.