За една-две непрочетени книги и нищо повече

Казват, че неуспелите писатели стават литературни критици, или, с други думи, язвителни писачи. Не всички разбира се. Други смятат, че красивото е всеобщо споделимо чувство без понятие. Или че за изкуството трябва да се съди със средствата на самото изкуство. А когато иде реч за тъй нареченото словесно изкуство, какво? Ами нищо. Обаче, когато ми предложиха да пиша за литература, незнайно защо се сетих за първата проникновена мисъл.[1] С удоволствие бих споделил впечатлението си от някоя отвратително скучна и безполезна книга, но нали (по дяволите и те също) ще трябва първо да я прочета. Ако посланието би било, че това или онова издание не струва, защо трябва да се наказвам; първо, като го изчитам и, второ, като се напъвам да се аргументирам колко е зле? За да си отмъстя на автора? За да се облекча от собственото си бездарие, поне малко от малко?! Да, възможно е да имам и по-благороден мотив. Като например да предпазя Вас от това бреме; сиреч времето е пари. Или пък друго – с каквото е по силите ми да помогна на автора сам да стане критик. А последното е премного благородно и по ред причини съвсем нереалистично. Но напоследък се наблюдава такава тенденция, от която, трябва да призная, не мога да се възползвам – талантливи писатели, които са литературни критици и обратното. Съдейки поне по взаимните им оценки из най-престижните издания. Макар тази взаимопоучителна метода неизбежно да води до нарастваща ентропия на литературните таланти и дори до известна инфлация на гениалността. Освен ако продажбите не говорят друго, разбира се. Срещу ръжена не се рита, или, с други думи, пазарът винаги е прав. Последното, казват, трябва да имате предвид, особено ако ви влече към валутните пазари. Джордж Сорос не би се съгласил, но той затова е и милиардер. Баща ми обичаше да казва, че лошата книга е непрочетената. Не знам защо вече не го казва, но скоро не съм го чувал. Иначе рецитира Хайне, още помни няколко стиха, с които излъгал майка ми навремето, но много се отклоних.

В „Черния лебед” Никълъс Талеб (вече следя страницата му във фейсбук) разправяше нещо за библиотеката на Умберто Еко, който пък е известен със своите 30 000 тома. Истински познавач и колекционер, който смятал, че ценността на една библиотека не се измерва с прочетените (два вагона) книги, а с броя на непрочетените в нея. Сиреч, както обича да казва Бойко Борисов, не е важно колко пари имаш, а колко можеш да похарчиш на Карибите. Логиката ми може да е грешна, а може и да не цитирам правилно Талеб, да ме извини. Все пак четох бестселъра му на руски, тъй като все за нещо трябва да ползвам таблета си, а на този език книгата е достъпна безплатно в мрежата. Не знам защо ми е трудно да чета от монитора на домашния компютър, а го правя от мобилните устройства… Както и да е, но съм далеч от Kindle.

Като казах „руски” се сетих за двама автори на бестселлери, които не бих препоръчал. (Едното име обаче ще икономисам, тъй като бих желал да си останем приятели.) Не знам защо съвременните им писатели толкова си умират да имитират Булгаков във фабулирането – онзи трик с телепортирането през времето и пространството без никакво предупреждение. Да вземем например „Главата на Гогол” от Анатолий Корольов, излязъл на български от скандално известното издателство „Жанет 45”. Не правете тази грешка, ако обичате руската литература или Гогол в частност. Нищо, че „авторът е една от водещите фигури на руския постмодернизъм”, както ни уверяват от корицата. Впрочем обмислям възможността да му дам втори шанс с „Игрите на гения, или животът на Леонардо”, но все още не се чувствам достатъчно укрепнал. (Може би някой ден на Канарите, под финиковите палми…). Ако обаче навремето, например миналата зима, сте пропуснали да прочетете „Москва – Петушки” на Венедикт Ерофеев и също като мен сте горд собственик на някакъв електронен четец, бил той и домашния ви компютър, уверявам ви, че никога не е късно да си го върнете.

ПП Сърби ме езика все пак да си призная, че заради номера а ла „Седморката на Блейк” захвърлих „Чапаев и пустота” на Виктор Пелевин.

ППП Изглежда по-горе съм употребил твърде произволно думата ентропия, тъй като навярно съм искал да пренеса смисъла й на термодинамична функция върху далеч по-хлъзгав терен; затова пък е интересно второто значение на думата в Речника на чуждите думи: 2. Неопределеността, с която се избират езикови единици, за да може да се състави дадено съобщение.

[1] Текстът е публикуван в www.formalno.com