Метафизика на радостта

Тъгата и радостта за вярващите са като базата и надстройката за атеистите.
                                                                    Псевдо-Гаустин

След като прочетох „Възвишение“ на Милен Русков, съвсем естествено трябваше да посегна и към „Физика на тъгата“ на Георги Господинов (макар и в четвъртото издание). Един (свободен) литератор трябва да си дава сметка за това, което има своето време, консервирано, тук и там, и което е несвоевременно, отворено, сега и някога.

Разбира се, нуждаех се от някаква сламка, която да ме изтегли на повърхността или през която поне да дишам. Случайно или не, но сламката, цял Кон-Тики впрочем, намерих в препоръката на Жан-Люк Нанси: „Трябва незабавно да прочетете „Физика на тъгата“… (Истинският) литературен сноб има нужда от поне две последствия, за да измери основателната си причина, или causa sui – „литературният сноб“ всъщност няма нужда от силогизми, аргументи и пр. реторични номера, за да се движи по течението. Или както казва Умберто Еко по друг повод: Post hoc ergo ante hoc (След това значи преди това).

А в началото беше… прочитът на „Естествен роман“, който всички останали толкова много обичаха, а аз намирах за леко насилен прочит на „Постмодерната ситуация“. По това време аз беше още студент в Шуменския университет, където ме приеха въпреки „гениалната“ идея да изпълня кандидатстудентското си съчинение с латински мъдрости на латински, разбира се, език. Но както и да е, изглежда увлечението ми към мъртвата материя не ме е напуснало и днес.

Може би не е много учтиво да говориш за себе си, когато си казал, че ще говориш за друго, и за това ще се върна към книгата. „Физика на тъгата“ за мен е един смешен роман… Да, действително смешен, изпълнен с хумор и разни разновидности на смешното – от иронията и сарказма до карикатурата и художествената сатира; всичко това го има – анекдота, разказа с неочакван край, игрословицата, неочаквания жест… Както знаем от древните, черната жлъчка (меланхолията) е само един от четирите хумора в човешкото тяло и това, че нашият Минотавър е един-единствен в целия роман, така да се каже, не означава непременно, че (не) ни е завещан, че всички ние не сме били Минотавър, подобно на аз бяхме, с което завършва авторът, не случайно в минало време.

По-скрупульозният психо-митологистичен прочит навярно ще разкрие една фройдистка първична сцена и още много неща, ако имаме предвид например, че и Тезей е хибрид – син на двама бащи, единият от които с прозвището Козела и т.н. Но по-добре да оставим тълкуването на гръцката митополитология на по-вещи лица, Гугъл помага до време. Във всеки случай мисля, че с експертизата си Георги Господинов може да помогне и на Тройката. Сериозно!